Обичам хора, които помнят детайлите. За важните неща всички се сещат.

Жарко Лаушевич

 

Уморено крачеше по пропитата от дъжд, мрачна и неприветлива улица. Искаше само да стигне до дома си и да изпие една чаша червено вино на балкона,  да забарви, или поне забави собствения си поток от мисли, които причиняваха болка.

С бързи крачки се качи по тесните стълбища и въздъхна с облекчение за миг,  но после го обгърна ужасната миризма на престоял боклук. Влезе и си проправи път към кухнята, настъпи нещо с левия си крак, и когато погледна надолу, установи, че това  е мартеницата. Някакво странно чувство го обзе и той потрепна, но бързо се окопити...наведе се и закачи мартеницата отново. Тя все пак му беше колежка.

....................................................................................................................................................

Ускорих крачка, трябваше да я видя, дори за малко, и без да казвам нищо, щях да вляза в стаята и да се правя, че не я забелязвам, но щях да чуя гласа ѝ, да видя радостта в очите ѝ... Когато ме види, тя щеше да разлее кафето си, или пък щеше да се спъне по идеалноравния коридор, след което да ме погледне смутено и засрамено, подобно на дете.

Никога не съм предполагал, че няколко месеца по-късно, тази жена, ще се събужда призори и потънала в мисли и страхове, няма да може да заспи и ще ми прави закуска. Никога не съм предполагал, че точно тя ще ме залива с водка, без да иска, всеки път, когато пием водка със сок от диня на балкона ми, докато слушаме Ник Кейв. Да, водка със сок от диня, такива неща пиеше тя, беше странна, особена… Когато се смееше дълго, имах чувството, че нещо в нея не ѝ го позволява, и очите ѝ се пълнеха със сълзи. Но също така тя никога не плачеше дълго, защото същото "нещо" сякаш ѝ подсказваше, че хората не обичат да гледат сълзи.

Откючих вратата и продължих по коридора с умерени качки, за да не проличи вълнението ми и ето я, там, обърната с гръб, пушеща цигара на балкона и някак си потайна, игнорираше ме всячески, но очевдидно това ѝ костваше усиля, защото аз далеч не я познавах такава.

 Може би бе решила да се държи така, както аз се държа с нея, или просто се беше отчаяла. Изведнъж ме осени неприятно прозрение - беше се събрала с мъжа си! Може би, имам съвсем погрешна представа за техните отношеня и напук на всичко и, въпреки мнението на всички за мен, мога да твърдя, че аз семейства не развалям.

Тези ми съмнения ми се увеличиха, когато почерпих целия екип със сладолед за рождения ми ден. Тя беше единствената, която го опита и остави, след което безцеремонно го изхвърли. Загледах се, как тя бавно загасяше цигарата си в сладоледената купичка и как горящата пепел си прокрадваше път през течността, докато не направи дупка в пластмасата. Тогава тя ме погледна рязко и напрено, без дори да отклони поглед. А аз се замислих, дали това не беше протеста на едно непорастнало дете. Иронична усмивка се прокрадна по лицето ми.

Оперативака свърши. Тя имаше лекции и трябваше по-рано да тръгне за да не закъснее. Погледна ме и се усмихна предизвикателно, очакваше нещо, очакваше да я попитам, няма значение какво, да ѝ споделя, да я догоня за да ѝ разкажа някоя от моите истории. В отговор на това очакване аз ѝ казах студено``Приятен ден!`` и потеглих бързо с колата, тя не биваше да разваля моето спокойствие, сам си бях добре.

Прибирайки се вкъщи отново се замислих за онова априлско танго - тя, разстроена след пролятите сълзи заради проваления ѝ брак, малка, толкова малка и толкова силна, и аз, който бавно и показвах стъпките, които тя трябаше да следва. А как биеше сърцето ми!

Вече бях разказал за нея, на приятели и на някои роднини. Но първата крачка нямаше да направя и, макар тя да се опитваше да ми се хареса, да потърси път към мен, аз не се поддавах. Последната ми връзка беше преди година. Дадох всичко от себе си и не се получи. Винаги сам харесвал жени с проблеми, заради последната се наложи да се бръсна на работното място, защото тя намираше други приложения на бръснарските ножчета.

.............................................................................................................................................

Отново не ми обърна внимание, не отговаряше на съобщенията ми, не се интересуваше от мен, не ме поглеждаше в очите. А аз бях като заспала до онзи, спях от месеци и не исках да се събудя.

Отдавна нямаше нищо, за което да се захвана, но се опитвах да скрепя нещо,което никога не го е имало, не любов, а партньорство беше това, а другото беше чиста страст, която ме топеше - физически , емоционално... Исках го,точно него, защото така си бях решила, а той така играеше, че ме караше да полудявам. Нямаше приятелка, попитах го и небрежността на въпроса ми се изрази в навлизане в нарещното движение, докато го карах към към жилището му след работа.

Не ядох от сладоледа му, не беше вкусен, този ден, както и следващите две седмици нищо не беше вкусно. Единственото нещо, което ме крепеше беше мисълта, че ми беше обещал да отидем на едно опознавателно пътуване из региона, организирано от общината. И как го чаках!

А онзи, дето толкова много ми се кълнеше и молеше, но само до момента, в който надяна халката, с времето ми ставаша все по-противен, не исках да го срещам, не можех да го гледам, не се винях, напротив, радвах се по ужасно перверзен начин, че него го боли, ах, колко се надявах да го боли!Той погуби толкова неща у мен, надежда нямах, за мен важна беше утехата, а той никога не даваше такава, само можеше да я изисква...

Не е ли лудост? Бях му казала, че сме се разделили отдавна...как да му кажа, че мъжа ми все още се прибра вечер и ме поглежда с онова безкрайно негодование и безразличие, и, че някак си ме е страх да го оставя, защото мислех, че по-добро няма да намеря, защото  никой не е готов да плати такава висока цена за мен. Може би ще прекаля, ако го обвиня в това, че ме е накарал да повярвам, че никой друг не е способен да ме обича... С времето се бях убедила, че на хората около мен им беше трудно да ме обичат, бях трудна за обичане, може би и заради това аз, самата, не обичах себе си. Но хората винаги ме помнеха след това, трудна бях и за забравяне.

..................................................................................................................................................

Бях я поканил на едно местно събитие, Бог знае защо. Уж нищо не исках, но все пак ми се струваше добра идея да видя каква е в ежедневието си, пък и тя настояваше да се видим и извън работата. A може би пък не настояваше и на мен така ми се струваше. Не можех да преценя, дали си заслужава, но аз, аз нямаше да се престраша пръв...Беше ми добре сам, свободата си я исках.

Понякога даже мислех, че ще остана вечно сам, но това не ме и притесняваше. Обичах да слушам музика, потънал в мисли, на балкона, обичах да се напивам безпаметно и да заспивам на нечий диван, без да има значение, как съм стигнал дотам и как ще се върна. Аз имах своето семейство и това ми беше достатачно, когато не исках да имам такова-нямах. Обичах своите луди, за тях се грижех от цяла вечност и това ми стигаше, после исках да бъда сам, защото останалото беше просто излишно и натоварващо.

Поканих още няколко души на мероприятието, не исках да бъда сам с нея.

..............................................................................................................................................

Работа. Отново тази празнота, която за съжаление възпълничката и странна колежка, с която бях на смяна, не можеше да запълни. Днес беше денят! Една обикновенна туристическа разходка из старата индустриална зона, а за мен значеше един втори шанс за живот...

Закъсняваше, отново. Не се обаждаше и не пишеше.Беше ми все едно, дали някой от пациентите ще ме ухапе, дали ще си получи лекарствата, или пък, дали някои ще забележи, колко съм притеснена, но и колко ме боли, защото болеше много.

Режех салатата за вечеря, опитвайки се да прикрия от колежката, че ръцете ми треперят, след което бавно се оттеглеглих в стаята за персонала, за да си дооправя  косата за пореден път, защото "надеждата умира последна". Пръстите ми миришеха на лук, но това не ме интересуваше особено. Не исках да го виждам, не исках и да ми звъни, исках да се прибера и да забравя, да избягам, защото вече от седмици ми беше ясно, че не си заслужава.

Чух го как влиза в коридора. Наистина ми беше все тая.

............................................................................................................................................

Бавно отвори очи и се озърна за да я потърси. Нямаше я. Изпита внезапен страх, че е изчезнала, както винаги изчезваха, всички, на които той се беше доверил. Стана рязко, нахлузи бързо каквото му попадна пред очите, което що годе приличаше на панталони и отиде в хола, но там също я нямаше. Вече не беше сигурен, дали някога я е имало. Влезе отново в коридора и несъзнателно погледна към обувките си, налудничево бе, но се наведе и бръкна в тях. Лепнеха. Водка със сок от диня.

Тя стоеше на терасата, загледана в небето, пушеща и усмихната. Вече бе разляла поредното кафе на масата, което се стичаше на капки по паркета. Това никога не го подразни, вече месеци наред, и никога не му омръзна. А радиото пееше гръмогласно:

 

 

Огледа се в очите му, които сякаш

попиваха праха от скритите й страхове

и беше някак нелогично, нереално в мрака.

а той стои пред нея...Той същият, за който

си мечтаеше, за който дни и нощи боледува,

той същия лекува я сега, лекува нейните

и свойте рани той така лекува...

 

 

``Вероятно нещата се променят.`` - каза тя и отпи остатъка от разлятото кафе.

Невероятно, но нещата не се променят.Твърде много водка с параноя и сврачешки яйца снесени в чужди гнезда.

- Госпожо, някога мислили ли сте за самоубийство?
- Не.
- А, защо?

Радвам се, че сте успяла да разберете смисъла на разказите и да вдъхнете настроенията им.
Всички истории тук са реални, образите-събирателни, целта-анатомия на човешката лудост.