Какво означава да си лош човек? Когато пресечеш пътя на червен светофар, когато предредиш човек на опашката, когато не подадеш ръка на старата жена, която се опитва да се качи по стълбичките на автобуса, когато отхвърлиш подадената ръка на човек, който те обича, и го заплюеш, когато изневериш, когато нараниш психически, когато нараниш физически, когато откраднеш душа, когато откраднеш имущество, когато излъжеш, когато убиеш?

А ти, ти можеш ли да кажеш, че си добър човек? Защо? Защото не си лош? А какво е да си лош?

Аз мисля, че познавам един лош човек. Жена на осемнадесет години, майка, дете, проститутка, пушачка, алкохоличка, наркоманка. Това не я правеше добър човек, но не и лош. Проблемът е, че бе и патологична лъжкиня и крадла на злато, спестявания, мечти и представи за човещина.

За морал няма да говоря. Мислиш ли, че да си проститутка е неморално? Ако да, спри да четеш дотук. Защото голяма част от моралистите, които може би дори на правят секс, попадат в онази графа, нито добри, нито лоши хора,а тази графа не е престижна. Напомням, че аз познавам само един лош човек.

Роза идваше от малък град, близо до Шумен. Беше смугла, със сини очи. Пристигна с поредния микробус в Германия. След приемането на страната ни в Европейския съюз се изписаха стотици вестникарски страници, жълти и сиви, които разказваха, как българки и румънки идват с автобуси към страната за да припечелват пари, правейки секс с платежоспособни и недотолкова господа. Истината беше друга, както обикновено, те идваха с бусове.

Роза тъкмо беше навършила осемнадесет години. Беше бременна в четвъртия месец. Пристигна със своето ново гадже, който услужливо се оказа сводник и ѝ помогна да влезе в занаята. Това бе по нейно желание, така че недей да сътворяваш картинката на излъганата булка в главата си. "Ще е само за малко,мило, знаеш, не говоря езика, няма да намеря работа, поработи за да изкараме пари и да се оженим. След това всичко ще се нареди." Не.

Роза работеше на улицата, или, по-точно казано, на магистрална отсечка, изход  на малък град, където проституцията беше позволена от 22 до 5 часа. Приятелят се оказа женен, с две деца. Тъй като не искаше да повярва, че той държи не само на нея, тя си въобрази, че той мнимо обича семейството си. Всъщност на нея не ѝ пукаше, оказа се, че го твърди пред хората за да я съжаляват и, когато ѝ повярват, да получи достъп до сърцата и скрина им.

Роза прилъга приятеля си сводник да наеме каравана в пресечката на магистралата за да не седи на улицата, нали все беше бременна. Сводникът обаче не подозираше, че дрога се продава само на "елитните", които работят в караваните.

Роза беше в напреднала бременност. Клиентите намаляваха. Преобладаваха само тези, които я викаха в колата си, плащаха ѝ, съжаляваха я и я отпращаха. Тях ги наричаше "шарани" и се смееше високо, пушеща поредната си цигара и отпивайки от водката.

Роза беше вече в седмия месец. Осъзнавайки, че не може да плаща надницата на сутеньора си, започна да търси варианти да се спаси. Една колежка, съседка по каравана, се смили над нея. Даваше ѝ храна всеки ден, приюти я в нейното жилище и ѝ позволяваше да работи в нейната каравана (за разлика от другите момичета, очудващо много на брой, тя си бе дала сметка, че с наема за каравана за 20 дни би могла да си купи собствена и го направи). Освен това плати 2000 евро за да откупи свободата на Роза. Парите ги бе заделила за да направи "погача" на сина си, който, барабар с цялата ѝ рода и сестричката си, чакаше с отворена уста в България. Когато говореше за тях, очите ѝ се пълнеха със сълзи. Мечтаеше да може да осигури един нормален живот за децата си, да са облечени и обути,сити и щастливи, да учат и да се развиват. Надяваше се някой ден малкият Боян да стане лекар. Това майчинско чувство я накара да се погрижи за Роза, макар да бе само три години по възрастна от нея.

Роза се чувстваше добре, грижеха се за нея, закриляха я. Но не ѝ допадаше, че нейната покровителка имаше повече клиенти от нея, че другте момичета я харесваха и уважаваха, а и имаше отговорен мъж до себе си. Един ден, когато беше останала сама с годеника на новата си приятелка, се опита да го прикотка да си легнат заедно. Искаше евтино да го прелъсти с китайско бельо, евтино. Нека ѝ го върне... Оказа ѝ. Тя се ядоса. Събра всички ценностти, които успя да намери в малкото, но уютно жилище и просто си тръгна. Не го прие като кражба, а като взимане на заслужентото. Ценностите бяха матерално.

Роза беше отново на улицата.Мислеше как да се отърве от онази гадна жена, която притежаваше много повече от нея. Фургон, годеник, две деца, известно състояне. Тя имаше приортети. И глупостти, като например чувства, не я интересуваха, тя ги прожектираше в главата си, пречупени през хилядите призми на мечтите, откраднати от други хора, сякаш живееше откраднат живот, проектиран като сериал. Без сълзите накрая.

Роза беше в опасност, понеже нейната доскорошна благодетелка работеше на някоко метра от нея. Тя и годеникът бяха разбрали за кражбата, но засега само я заплашваха, тъй като тя им дължеше и пари.

Роза трябваше да измисли план. Те трябваше да си получат заслуженото, защото застрашаваха сигурността ѝ. По време на редовната нощна обиколка на полицейската кола, вече бременната в осмия месец Роза махна на полицаите с ръката, в която държеше цигарата си. Когато те слязоха от колата, тя започна да плаче неудържимо, обяснявайки, че онази жена, там, във фургона, е сводница и я принуждава да проституира. Учудени, служителите на реда се отправха към фургона на познатата им от години жена, към която те изпитваха голям респект, тъй като, според тяхното мнение, тя силно се отличаваше от останалите момичета, не правеше проблеми, не се дрогираше, винаги беше спретната и добродушна, говореше доста добре немски за разлика от почти всички останали. Когато я попитаха, тя се разгневи, погледна с бесен поглед Роза и се разплака от ярост. На въпроса, дали казаното е вярно, тя отговори само с риторичния въпрос: "Ако бях такава, щях ли да се продавам тук за 40 евро?" Въпреки неоспоримостта на казаното и чувството, което тази млада жена оставяше у хората, тя трябваше да бъде задържана.

Роза трябваше да бяга. Отнякъде извади адреса на една органзаця, занимаваща се със защитата на хора, жертви на трафик. Обади се, приеха я, тя разказа историята за насилствената ѝ емиграция и за тежките условя, при които тя трябва да прекара последните седмици от бременността си, а по-късно и да отглежда бебето си. С помощтта на отдела "Закрила на детето" тя успя да се върне в България. Безплатно и безпроблемно. Там я чакаха баба ѝ, вуйчо ѝ и баща ѝ. Същите тези хора, които по нейни думи да я разделили от съпруга ѝ, за когото се е оженила, когато е била на 13, след което бива изпратена в интернат.

Роза беше приета добре от роднините си и всичко, от което се нуждае бебето, беше закупено. Цареше мир, спокойствие и семейна идилия. Междувременно тя беше казала на мъжа си,горепосочения и един от многото, както самата тя го определяше,  че е бременна от него. Изброи му и стотците си похожения, обяснявайки му за занаятът, който е практикувала в Германия. Той искаше да бъде с нея. Въпреки всичко.

Роза отиде на дискотека. С натежал от бремеността крака, тя се бе подпряла на бара, дърпайки замислено от цигарата си и отпивайки от уискито. Беше дръпнала една линия кокаин още докато беше вкъщи, тайно от семейството, в тоалетната. Роднините я изнервяха, не искаха да приемат мъжа ѝ, както и преди години. Те знаеха, че е кардец и женкар. Знаеха и, че се напива и бие Роза. Горката Роза!...Така си мислеха те и въздишаха, защото на детето им се налагаше да бере краставици в чужбина за да оцелее и да осигури всичко на бебето си.

Роза се втренчи във входната врата на дискотеката. Там стоеше висок и едър мъж. Позна го. Това беше Петър, този, който едновременно беше нейн любовник и сводник. Още същата вече се отправи с един бус към Германия. Отново. Щеше да изкара пари за нов телефон, а и да се махне от тия досадни старци. Все щеше да успее някак, пък и бебето щеше да се роди след няколко седмици, така че имаше време.

Роза беше на улицата. Трепереше. Имаше температура. Слава Богу, същият ден се беше запознала с една българка, коята искаше да ѝ помогне. Излъга я, че приятелят ѝ я е изхвърлил на улицата, защото не можела да изкара достатъчно пари. "Шаранката" ѝ помогна. В болнцата се оказа, че има абцес, междувременно ѝ изтекоха водите.

Роза лежеше. Не искаше да види бебето, искаше да го продаде. Нейният сводник-любовник влезе в стаята за да ѝ съобщи, че се отказал от идеята за продажба на бебето, и, че тя трябва да остави новороденото и да тръгне с него, или да забрави целия бизнес.

Роза се опита да избяга два пъти. Не успя. Не искаше да дава и бебето за осиновяване, тъй като се надяваше да изкара пари продавайки го. Сега беше сама с новороденото.. За да ги изпишат трябваше да попълни определени документи и да посочи адрес. Но тя не притежаваше адресна регистрация. За пореден път се оплете в лъжите си.

Роза осъзнаваше, че трябваше да запази детето на всяка цена. Без него нямаше как да се прибере в България, това беше единственя начин да манипулира хората около себе си. Никой не вярваше на лъжите ѝ, но когато се върне с малкото момченце на ръце, те нямаше да имат избор и трябваше отново да я прютят, да се съобразяват с нея и да ѝ вярват. Следователно трябваше да направи така, че да ѝ върнат детето.

Роза, с помощта на гореспоменатата българка, успя да си върне бебето.  Условието беше едно – да напусне страната възможно най-бързо и да се върне в България, откъдето задължително трябваше да бъде потвърдено, че има кой да ѝ помага в грижите за детето, тъй като психолозите бяха определили Роза като неспособна да поеме изцяло родителските грижи. Кой беше бащата, не беше ясно. Тя всеки път посочваше различно лице, разбира се, гледната ѝ точка зависеше изцяло от това, как беше най-изгодно за нея в този момент.

Роза и бебето бяха настанени в един от защитените домове за майки и техните деца. Там тя нямаше как да избяга, беше набюдавана от персонала, вратите бяха заключени и само работниците в дома имаха ключове за тях. Там бе показано на Роза как трябва да се грижи за детето. Повод за скандали беше непрестанното пушене на младата майка. В сградата на дома това беше забранено.Това не я спираше, Роза запалваше цигара от цигара в малката стаичка, която делеше с детето си. То кашляше и се давеше от пушека, разболяваше се,поради непрекъснатата смяна на температурата в стаята, тъй като майка му проветряваше за да не усетят възпитателките, че отново е пушила.

........................................................................................................................................

Две седмици по-късно Роза беше изпратена в България. Отдела за закрила на детето към общината заплати голяма сума на различни институции, фирми и посредници за да може Роза да замине възможно най-бързо. Аз лично я изпратих на летището. Там ни извикаха по високоговорителя. Беше задигнала техника и ценностти на други жени от дома и то няколко часа преди да си тръгне. Казах ѝ да не ме лъже,а да ми даде нещатата. Бях уморена от нейните измишльотини.

Всичко, което е написано в горните редове отговаря на разказите на Роза и на тези на други хора, участвали пряко в стуациите.

Ако четете моите истории ще знаете, че всяка от тях започва с цитат и съдържа една стихотворна форма, вградена в текста. Те липсват в тази история.  Роза е единственият лош човек, когото познавам, тя не заслужава нито едно от двете.